Инж. Кремен Георгиев, председател на Асоциацията на топлофикационните дружества коментира темите, свързани с цената на парното, въглеродните квоти, природния газ и кризата в „Топлофикация София“:

Европейските квоти за въглеродни емисии влизат директно в сметките за парно. Всяко изгорено количество газ носи задължение за закупуване на емисии, а този разход се плаща от крайния потребител. Природният газ и екоквотите заедно формират между 65 и 80% от разходите на топлофикациите, което превръща всяко движение на борсовите цени в натиск за поскъпване. Спирането на преките доставки на руски газ оскъпява парното без реален енергиен ефект за България – газът продължава да идва по тръбите, но вече пребрандиран и по-скъп. От 2023 г. насам парното поскъпва всяка година с поне 5%, а със сигурност през следващия регулаторен период няма да плащаме по-малко.

Инж. Георгиев казва още:

Новата цена на парното няма как да бъде прогнозирана спокойно. Военните конфликти, пазарът на горива, борсовите цени на газа и емисиите, както и предоговарянето на азербайджанския газ от 1 юли правят сметката на КЕВР много по-несигурна от обикновено.

КЕВР определя цената на парното за регулаторен период от 1 юли до 30 юни, като предварително залага прогнози за газа, емисиите, ремонтите и разходите на дружествата. По правило тази цена остава една и съща за цялата година, независимо какво се случва на енергийните пазари, а извънредна промяна насред периода е рядко изключение.

„Топлофикация София“ се нуждае от поне 800 млн. евро до 1 млрд. евро инвестиции, за да започне истинско оздравяване. Общината няма ресурс за такъв мащаб, държавното спасяване означава сметката да мине през данъците на всички, а инвеститори с подобен капацитет почти няма. Концесията или приватизацията вече не са идеологически спор, а жизнено необходим изход.

Мащабът на софийската топлофикация прави кризата почти несравнима с останалите дружества. В големи градове като Бургас и Пловдив топлопреносната мрежа е до около 100 км, докато в София е близо 2000 км. Подмяната ѝ означава не просто ремонт, а разкопаване на огромна част от града.

Софийската топлофикация е гигантски общински „чайник“ – два пъти по-голяма от всички останали топлофикации в България, взети заедно, но около пет пъти по-неефективна. Частните дружества от години инвестират в когенерации и произвеждат едновременно ток и топлина, докато София продължава да гори газ основно, за да топли вода.

В началото въглеродните квоти са сравнително поносим механизъм – топлофикациите получават безплатни количества, а цените на емисиите са символични. През годините безплатните квоти намаляват, цената скача над 10 пъти, а заложената още в началото логика вече работи с пълна сила: за всеки тон въглероден диоксид се плаща все повече.

Връщане назад към времето преди въглеродните квоти практически не се вижда. Трендът е само нагоре, въпреки че емисиите са борсова стока, а всяко движение в цената им се отразява само по един начин – чрез поскъпване за крайния потребител.

Отказът от преки доставки на руски газ не наказва Русия, а българския потребител. България на практика взема същия или друг газ, но на по-висока цена, вкарва го в цената на парното и го плаща през сметките на хората.

Преминаването от въглища към газови когенерации няма да направи парното евтино, но може да омекоти бъдещите поскъпвания. Газът отделя значително по-малко въглеродни емисии от въглищата, а комбинираното производство на ток и топлина е начин скокът да се задържи в по-поносими граници.