97 753 гласа или 3.017%. Толкова спечели БСП на предсрочните парламентарни избори. Резултатът поставя партията на Благоев и Димитров, Живков, Лилов и Луканов на осмо място – дори след МЕЧ и „Величие“.

За пръв път от началото на прехода БСП няма да бъде парламентарно представена.

Как се представи левицата на предсрочните парламентарни избори, проведени на 19 април?

Най-лоши са резултатите на БСП в Бургас – десета позиция.
В две области БСП е девета – в Плевен и Хасково.

На осма позиция е в шест области – Варна, Пазарджик, Пловдив, Русе, Силистра, Стара Загора.

Седма е във Враца, Монтана, Сливен, столичния 25-и МИР, София-област, Търговище и Шумен. Общо седем области.

Шеста позиция левицата заема във Видин, Габрово, Добрич, Кърджали, Перник, Разград, столичните 23-и и 24-ти МИР – общо осем области.

Най-добрите постижения на БСП – четвърто място, партията има в три области – Кюстендил, Ловеч и Ямбол.

Сега пред БСП отново застава въпросът, който социалистите си задават повече от век – какво да се прави и кой е виновен?

Най-лесно е лидерът Крум Зарков да бъде обявен за виновен и като „доказателство“ да се приложи класирането в Бургас, където той бе водач – най-лошото за левицата.

Лесно, но неправилно. Защото Крум Зарков наистина се би за социалистическата партия и левите идеи като лъв – обиколи страната два пъти, посети всеки червен клуб, стисна хиляди ръце.
Не само той. Това се отнасяше за цялото ново ръководство на Столетницата.

Но те загубиха.

Защо?

Защото просто им дойде времето, с други думи – загубиха смисъла за съществуването си?

Преди 9 септември 44-та БСДП, после БРП и БКП олицетворяваха борбата за правата на работниците и против фашизма. След 9 септември 1944 г. БКП стана партията държава, която осъществи индустриализацията на страната. Построихме три Българии, се казваше тогава.

Но 45 години по-късно дойде 10 ноември 1989 г. И за голяма част от хората тези построени „три Българии“ нямаха никакво значение, щом „не живеем като на Запад“.

И БСП едновременно стана „пазителката“ и „реформаторката“. В първите години на прехода партията променяше България и самата тя се променяше. Но пазеше и защитаваше правата на работещите. Държеше на социалната цена на прехода. И явно добре се справяше, след като успя да оцелее, да не се разпадне и да не изчезне, за разлика от останалите бивши ръководни партии от социалистическия блок.

Анализаторите, които предпочитат да представят БСП като антиевропейска ретроградна сила, удобно забравят, че премиер от нейните редици (Жан Виденов) подаде молба за членство на България в ЕС, а друг премиер от нейните редици – Сергей Станишев, вкара страната в Общността. Четири пъти социалистите излъчват президент на страната – първо Георги Първанов бе държавен глава в продължение на два мандата, а по-късно – Румен Радев. Това означава, че в средите на левицата е имало хора, способни да изчислят от какъв президент (като модел) се нуждае страната и да намерят личността, която най-точно го олицетворява.

Това умение позволяваше на левицата дълго време да запазва около милион гласове и ако на дадени избори загуби част от тях, след това да ги възстанови.

Защото БСП бе европейското ляво в България. Социалистите винаги са били убедени, че мястото на страната ни е в Европейския съюз, неслучайно една от първите фракции в още непреименованата БКП се казваше „Път към Европа“.

Това бе общност от хора, които преглътнаха НАТО, разбирайки, че така духат геополитическите ветрове (а както казвал Дядо Благоев, в България 90% от нещата зависят от външния фактор). Но запазиха резервите си и никога не се съгласиха с антируските уклони в алианса, които съвсем не са от началото на войната в Украйна. Тези около милион българи никога не приеха крайния антикомунизъм и войната с паметниците. Никога не се съгласиха делото на техните майки и бащи, живели по времето на социализма, да бъде неглижирано, отричано, дори осмивано.
Те продължаваха да честват 9 септември и да се поздравяват на 1 май.

Социалистите никога не приеха, че държавата трябва да се оттегли напълно отвсякъде, че не трябва да защитава по-слабия – работника, майката с малки деца, човекът от малките селища.

По-късно, когато България стана част от ЕС, червените не гледаха като на божия повеля на всичко, което измисля Съюза, и не преставаха да се дразнят от раболепието на наши управници пред „началниците от Брюксел“.

Корнелия Нинова и Румен Радев сложиха край на всичко това.

Корнелия Нинова удари столетницата в нейните основи, измисляйки консервативното ляво. А освен това започна война с президента Румен Радев, когото симпатизантите на левицата харесваха. И БСП не просто мръдна от своите почти милион гласове – на поредицата парламентарни избори след 2021 г. тя започна да ги губи методично, сякаш с всеки следващ избор слизаше едно стъпало надолу. И така стигна до 184 хиляди гласа през 2024 г. И сякаш това не беше достатъчно, та влезе и в коалиция с ГЕРБ. Както и да обясняваха този съюз тогавашните лидери на левицата, той беше дълбоко непопулярен. Сигурно и близките и роднините на малцината, получили шанс за кариерно развитие благодарение на този факт, не го одобряваха.

И опонентите на БСП зачакаха тя тихо да умре.

Но в началото на тази година столетната БСП направи нещо, което вече никой не очакваше от нея – генерална промяна. При това извършена светкавично. Социалистите се организираха, проведоха конгрес и избраха нов лидер – Крум Зарков. И той олицетворяваше това, което симпатизантите на левицата искаха да видят начело на своята партия – модерен европеец, енергичен и млад, способен да води и представлява страната.

Оказа се – късно. Защото на терена вече бе Румен Радев.

Той никога не припомни, че някога е бил член на БКП (а няма как да не е бил, след като е офицер – такива бяха времената преди 1989 г.). Никога не каза, че „сърцето му бие отляво“, дори когато дойде на „Позитано“ 20 да благодари за подкрепата на президентските избори през 2016 г. Но се обявяваше последователно срещу ГЕРБ, който червените бяха припознали за основен опонент след залеза на СДС.

Радев почиташе героите антифашисти, но никога не се включи в антикомунистическия хор, който дежурно се активираше на 1 февруари (когато през 1945 г. Народният съд произнася най-масовите смъртни присъди срещу политици, публицисти и военни) и на 16 април – годишнината от атентата в църквата „Св. Неделя“. Тези дати се използваха година след година, за да показват на червените „къде им е мястото“ – при „виновните“, при загубилите Студената война, които трябва да изтърпят, каквото им се полага да изтърпят.

И не на последно място – Радев каза, че „над Крим се вее руското знаме“.

Благодарение на всичко това за симпатизантите на БСП Радев стана „нашето момче“. Червените видяха в него човека, който може да ги води и с когото те отново да се чувстват победители.

Някои социолози отдавна обръщат внимание, че има около един милион бивши леви гласове, които никъде не са отишли, а чакат да се появи някой, за когото да гласуват. И той се появи – Радев.

И сега резонно възниква въпросът ще оцелее ли БСП след погрома „Радев“?

Защото Радев й взе почти всички гласоподаватели (за БСП изглежда основно са дали вот хората, които не могат „да предадат идеята“ и своята младост), отне й надеждата, че пак може да ръководи страната, с други думи – отне й бъдещето. За „Прогресивна България“ гласуваха

1 444 924 души, за „БСП-Обединена левица“ – 97 753.

През 1990 г. сините пееха „45 години стигат, времето е наше“, но тогава БСП оцеля, защото намери смисъл за съществуването си – по пътя към Европа да брани постигнатото по време на социализма и да пази социалната цена.

Но сега Радев каза: „Хората отхвърлиха самодоволството и високомерното поведение на старите партии“. И може би нареждаше и БСП сред тях.

Затова Крум Зарков и ръководството на БСП имат много – много трудна задача. Да дадат нов смисъл на БСП.

И то във времена, когато за ляво и дясно вече не е модерно да се говори. Когато идеите не са на пиедестал. А за социалистите те винаги са били важни.

Ако намери нов смисъл – да бъде необходима, различна от „Прогресивна България“ на Радев, БСП ще оцелее. Ако обаче потърси опора след болезнения електорален удар в старите клишета – тихо ще си отиде. Тихо, защото ще угаснат светлините и ще се изключат микрофоните – с други думи журналистите ще престанат на ходят на „Позитано“ 20 и да се интересуват от конгресите и пленумите на БСП. А когато изчезнеш от новините, е въпрос на време да изчезнеш и от живота.

Коментар: Красина Кръстева/Епицентър