Евгени Дайнов се препъна в собственото си тщеславие, падна и сега всички го ритат, както си е на земята. И вкочаненият му труп подскача по-високо или по-ниско според силата на ритниците. Печална гледка. Не искам и аз да съм от тях – ритащите. Споменавам Дайнов, само за да взема повод. Какво всъщност се случи? Всички знаете. По повод на протестите във връзка със съдбата на въглищните ни електроцентрали – протести, които аз не следя, но от общественото мнение научавам, че в тях участват стотици, може би хиляди руски агенти, рубладжии и съратници на Владимир Путин, – Евгени Дайнов отприщи емоционалната си душа и под въздействието на добрия стар алкохол или на други активни вещества, които в случая нямат никакво значение, избълва грозни ругатни по адрес на протестиращите. Случва се. Вечерно време в социалните мрежи се появяват твърде особени изказвания. Нарича се битов алкохолизъм. Един приятел казваше: „Снощи се напих пред компютъра и тая сутрин като станах, първата ми работа беше да видя какво съм писал“. Но да не се отплесваме.

По адрес на протестиращите Дайнов каза, че са „диви орди“, „блатни твари“, „кръвосмесени джуджета“, „подгизнали и плесенясали блатни диваци“, които „мразят да са в Европа и искат да са в Мухонасранск“. Дали се е опивал Дайнов от своя дар слово, докато ги е редил тези? Сигурно. Те са джуджета, а той е великан и словото е негов меч! С две думи – с вещества или без вещества – е излял цялата си душа, с което, трябва да му се признае, се прочу много повече, отколкото с проникновените си, но на места несвързани статии в либералния печат.

Прочу се и всички скочиха да го тъпчат с подковани обуща. Припомниха, че баща му е бил кореспондент (и резидент) на „Работническо дело“ в Москва и Лондон, че майка му е дъщеря на активни борци против фашизма и капитализма, че е работил с Първанов в Института по история на БКП, че е работил и в „Отворено общество“. Припомниха, че научната му кариера започва с решение №216 на Секретариата на ЦК на БКП от 11 март 1982 година, по силата на което става аспирант по специалността „История на комунистическото и работническото движение, на националноосвободителните движения в Западна Европа след 1945 г.“, а темата на дисертацията, с която става кандидат на историческите науки е „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите науки“. Защо? Защо му трябваше да си причини всичко това?

Знае се, че в повечето случаи в медиите той отстоява позиции, изгражда тези и разписва опорки срещу заплащане. Присъствал съм на преговорите му с Кунева, когато тя изгряваше, а той беше дошъл на „Бенковска“ да предложи услугите си. Има и други като него, не е чудо невиждано. По-интересно ми е защо неговото мнение все още трябва да е важно за някого – политическите му анализи са сбъркани, прогнозите му не се сбъдват. Дори умнокрасивитетът, комуто Дайнов самоотвержено служи в момента, посреща много от изблиците му с озадачено повдигнати вежди. Вероятно около него все още блещукат смътни отблясъци от стария му ореол на „син шаман“ на Иван Костов.

Все едно. Нас нито необузданите изказвания, нито комунистическата биография на Дайнов, която по принцип не е тайна за никого, са чак толкова важни. За нас по-важно е да отбележим, че всичко онова, което е излял (и после гузно изтрил, доколкото разбрах – няма как да проверя, защото отдавна ме е блокирал), през цялото време си е било и все още си е в душата му. Не, той не е сбъркал, не е изпаднал в умопомрачение. Не е казал нещо, което не мисли. Цялата надменност, цялото презрение към работническата класа, към унтерменшите, които безцелно пъплят в нозете на неговата грандиозност, си е денонощно там – главата и сърцето му. И поради това той не е някакъв изолиран урод, не – цялото му съсловие е такова. Презрението към простолюдието е денонощно и в умовете на всички като него, на елита на „градската десница“, винаги, дори и когато извива предизборно хоро с подуенските баби, та да го види народът, да му каже „браво!“ и послушно да гласува за него. Същият този народ на „блатни твари“, „кръвосмесени джуджета“ и „подгизнали и плесенясали блатни диваци“.

Евгени Дайнов не е изключение, а правило. Споменаваме неговото име донякъде случайно, без нищо лично. Можеше да е всеки друг, просто Дайнов даде конкретния повод в първата седмица от кампанията преди местните избори. Той е един от многото, които се чувстват родени господари и са бесни, задето нещо не им се получава. Бесни са, задето го няма член 1 на Димитровската конституция.

Кои са тези хора? Те са продукт на времената, когато техните бащи и дядовци се ползваха с официални, държавно санкционирани привилегии. Тези бащи и дядовци раждаха своите деца с усещането, че полагат основите на династии. Децата и внуците по силата на въпросните привилегии бяха обезпечени със съответното образование и възпитание. И най-вече със съответното самочувствие и себеусещане, което включва на първо място хищния апетит към властта и доминацията и веднага след това – презрението към простия народ, който не представлява нищо повече от инертен материал, чакъл за запълване на коловозите по пътя към осъществяването на Свръхчовека. Да, хората от породата на Евгени Дайнов – наследници в династичния смисъл на отговорни фактори от Комунистическата партия и Държавна сигурност – имат себе си ни повече, ни по-малко за Свръхчовеци в ницшеанския смисъл на думата. Свръхчовеци, които са над закона. Свръхчовеци, които сами по себе си са законът, защото законът произтича от тях. Все още не са достатъчно силни да говорят това открито, но от време на време го изпускат, когато са пийнали или напушени. И тогава са най-искрени, тогава ги виждаме такива, каквито са в действителност, а не скрити зад нескопосани сиромахомилски маски.

И действително те са господарите на този свят. Затова толкова лесно им се получава всичко. Но ние не бива да им завиждаме, нито да се отчайваме. И то не само защото завистта и отчаянието са грях, но и защото този свят и всичко, което му принадлежи е само временно. Временно означава във времето и с времето. А времето ще свърши внезапно, може да свърши дори преди да съм сложил точка на това изречение. И тогава ще дойде вечността. Тогава ще видим ново небе и нова земя и на тази нова земя Картаген със сигурност ще бъде разрушен, разоран и посипан със сол.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg